"Боянските ливади" отприщиха бесовете на мафиотския преход

Последна редакция на 30/08/12 09:00

 

Още по темата

Обявиха 1 февруари за ден на национален траур в памет на президента Желев

2015-01-30 14:30:41

Волен Сидеров охули Жельо Желев дори след смъртта му

2015-01-30 13:05:02

Р. Плевнелиев: Желев зададе посоката, която следваме и днес

2015-01-30 11:44:34

Идеите за десни реформи и морал в политиката бяха подменени с корупция, незаконно забогатяване, възход на мутрите и групировките, гангстерски войни, срастване на власт и престъпност Виктор Павлов Едва ли днес някой се сеща за датата 30 август 1992 г., но именно преди 20 г. на този ден в политическата терминология на България се роди фразата „Боянски ливади”.

Тя се наложи като символ на предателство, задкулисни игри, война между първите институции – президентство и правителство. „Боянските ливади” обаче са и доказателство, че колкото и да е орязана от правомощия президентската институция има влияние, което може да се окаже понякога и съдбоносно за страната. Днес от този  юбилей едва ли някой има основание да се гордее, но равносметката е задължителна.

На 30 август 1992 г. президентът Желю Желев дава в Бояна пресконференция, в която отправя остра критика към правителството на Филип Димитров. Обвиненията са, че е обявило война на медиите, синдикатите, Българската православна църква, президентската институция и извънпарламентарните политически формации. Много политолози смятат, че тази пресконференция подпалва искрата за свалянето на Стефан Савов от председателския пост на Народното събрание и води да разцепването на  парламентарната група на сините. Президентът Желев пък е подозиран, че е предприел коварната стъпка, защото повече не е можел

да управлява СДС задкулисно,

а старите му зависимости са ставали все по-явни. 

Независимо от различните политически версии и обяснения, след  „Боянските ливади” ситуацията в страната става извънредно нестабилна. Точно в такъв опасен момент премиерът Филип Димитров иска вот на доверие към правителството. При гласуването на 28 октомври 1992 г. ДПС отказва да го подкрепи, предават го и някои от сините и така първото правителството на СДС пада от власт.

Самият Филип Димитров обяснява пред парламента: "Очевидно за всички е, че пътят на реформите, който България пое, е път, който не може да бъде следван без подкрепата на парламента и без възможността да се поеме отговорност. Може би за някого щеше да бъде по-удобно това правителство да се запази в невъзможност да действа."

Така премиерът ясно декларира философията си - доверие и широка подкрепа, за да не бъде изкушено от тъмни политически сделки и неясни зависимости. Днес е трудно и почти невъзможно да се гадае до къде щеше да стигне страната по пътя, избран от Филип Димитров – десни реформи, съчетани с морал в политиката. Но със сигурност се убедихме, какво ни връхлетя – отприщиха се бесовете на мафиотския преход. Стъкмено беше компромисното правителство на проф. Любен Беров и преходът в България затъна в истинско блато, от което и днес не можем да се измъкнем. Не закъсня и резултатът - слаба държава, но

силна бивша Държавна сигурност.

Зад кулисите тя дърпаше необезпокоявано конците на новите играчи. Времето се оказа златно за корупция, незаконно забогатяване, възход на мутрите и групировките, гангстерски войни, срастване на власт и престъпност, чалгаризиране на държавата, упадък на културата. 

„Боянските ливади” винаги ще тежат като ръждясала котва на политическия имидж на президента Желев. От години той се опитва да омаловажи случилото се и дава все нетрезви обяснения.

„Искането на вот на доверие от Филип Димитров тогава имаше елемент на политическа безотговорност", твърди първият обитател на „Дондуков” 2. Той убеждава, че е бил бащински настроен към СДС, но те не разбрали критиката му и погледнали надменно на предупрежденията му.

Филип Димитров има ясна позиция за случилото се преди две десеттилетия: „Някои си спомнят речта ми от 18 септември 1992 г. когато заявих, че се създава мафия и поисках мандат за битка с нея. Тогава голяма част от залата се смееше насреща ми и ме обявяваше за луд. Започнах битката и това беше основен мотив за свалянето на правителството ми. Но е вярно, че от тогава до сега не се направи много. Затова и се надявам настоящето правителство на ГЕРБ да успее. 

За съжаление комунистическият манталитет кара повечето българи да мислят, че властта е кокал, който веднъж грабнат, може да се стиска без край и да не се „дава”. Дразня се от това, че за 20 г. повечето ми сънародници не проумяха, че вотът на доверие е форма на борба в парламентарни условия. Ако тогава бяхме излезли на избори – които щяхме да спечелим – щяха да са проумели кога и защо се иска вот на доверие. За жалост, загубил битката съм принуден да слушам двадесет години една и съща простотия. Накратко, борих се за изплъзващата се от ръцете ми власт с единственото средство, което имах след предателствата в СДС и загубата на мнозинството. Никой не ме е подвеждал”.

Политическият затворник и емигрант Петър Бояджиев, който е свидетел на тези събития в България, твърди, че свалянето на Филип Димитров е било чист заговор, в който комунистическите служби са имали определена роля.

„Моторът, който свали правителството на Филип Димитров от власт, се нарича Желю Желев. Всички други играха второстепенна роля. Желев е изключително подъл и непочтен. Много преди премиерът да поиска вот на доверие

в президентството вече действаше оперативен щаб за свалянето на Филип

Тримата основни участници в него бяха – Бригадир Аспарухов, шеф на НРС, генерал Стоян Андреев, представляващ дълго време преди това ДС в ръководството на БАН, а в онзи момент официално съветник на Желев и реално контролиращ го, и Алексей Алексеев, гарантиращ интересите на Доган на „Дондуков”2. Действията и на тримата в онзи период, в условията на правова държава бяха престъпни и подсъдни. Димитър Луджев и неформалната група депутати, която той организира, също им помагаха. В онзи момент Луджев вече се беше сближил със „Мултигруп”, а преди това топлата връзка с Илия Павлов и президентската институция протичаше чрез Ивайло Трифонов.

Щабът на тези хора планира и осъществи тъй нареченото активно мероприятие, за което бяха обучавани преди това в Москва. Реализираха тази си дейност чрез агентурния апарат, с който разполагаха в страната”, казва днес Петър Бояджиев.

Шефът на пресцентъра на правителството на Жан Виденов Красимир Райдовски, който е и отличен познавач на тайните от миналото, е убеден, че  Желю Желев има основен принос за старта в съсипването на СДС. 

„В България няма човек, който да не е наясно, че този срив беше програмиран още с избора на Желев от Луканов за президент. Президентът Желев, напълно в марксистки дух постави начело на разузнавателна служба като реформатор бившия партиен секретар на 102 ППО на БКП в ПГУ, сега НРС генерал Бриго Аспарухов. Той, като истински разузнавач №1, даде всичко от себе си и услужи на Желев да свалят собственото му правителство. Достатъчно е да припомним измислената оръжейна сделка в Македония, която се оказа предмостие за „ливадите”. Професионалистът Аспарухов умело използва тогава медиите и огласи „достоверна и секретна” информация, като пренебрегна премиера и президента”, подрежда политическия пъзел Райдовски.

Познавачът на митовете в историята проф. Пламен Цветков  нарича „Боянските ливади” „очаквано събитие за неуспялата българска нежна революция”. 

 „Събитията от това време са продукт първо на факта, че самият Желев беше марксист, а българското общество не можа да роди някой по изявен антикомунист като лидер на опозицията. На втори план, СДС беше бъкано от агенти на Държавна сигурност и те до голяма степен дърпаха конците. „Боянските ливади”  са в някаква степен и следствие, че се признаха изборите от юни 1990 г., а бяха драстично манипулирани от комунистите. Но ръководството на СДС се съгласи тогава на този фатален компромис. Голямата истина обаче е, че и без „Боянските ливади” Филип Димитров нямаше да издържи дълго с това мнозинство от сини депутати доносници и ченгета.

 Ливадите остават един

символ на доста яловия преход

в България от комунизъм към демокрация. Но все пак всичко това се компенсира в известна степен със събитията от зимата на 1997 г., благодарение на които сега България е член и на НАТО и на ЕС”, твърди историкът.

Журналистката Люба Манолова, която е посветила  обстойна студия на събитията и играчите преди 20 години констатира: „Ето защо във въздуха останаха да висят без отговор въпросите:

Кой остава президент, след като е шантажирал публично депутат с досие за съпричастност към специалните служби?

Кой остава президент, след като зад гърба му негов съветник от кабинета се договаря в чужди държави по неясни сделки?

Кой остава президент, след като втори негов съветник го напуска не по болест?

Кой остава президент, след като се е вкопчил в Националната разузнавателна служба и не е допринесъл и буква за изготвяне на концепция за националната сигурност? А е главнокомандващ.

Кой остава президент, след като е дал мило и драго да свали действащо правителство от политическата сила, която го е издигнала за кандидат за държавен глава и е гарантирала избора му чрез гласовете на поддръжниците си. И най вече:

Кой продължава да бъде президент, след като се е отказал от бюлетината, с която е избран? Има ли някъде в цивилизования свят подобно политическо поведение?

Удивително е, че след всички действия на Желю Желев против политическата сила, която го направи президент, /като независим кандидат той едва ли щеше да бъде избран/, той сам се определи като почтен и честен, повтаряше, че е политик с най-висок политически рейтинг в страната”.

20 години, след онези драматични събития

маските са свалени,

много от играчите вече на са на сцената, но традицията на шамаросването между институциите остана. Желев не успя да се извъкне от униформата на марксист, мечтаещ за престройка. Пише мемоари и щедро раздава оценки. Не приема обвинението, че е убиецът на прехода. 

Филип Димитров е посланик на ЕС в Грузия, а преди това показа още един урок на депутатите – отказа се от парламента и от политиката за да даде път на необременени лица в СДС. 

Желю Желев и ДС убиха първото синьо правителство

Последна редакция на 26/10/12 08:34

 

Още по темата

Обявиха 1 февруари за ден на национален траур в памет на президента Желев

2015-01-30 14:30:41

Радослав Танев става председател на РЗС

2015-01-30 13:47:23

Волен Сидеров охули Жельо Желев дори след смъртта му

2015-01-30 13:05:02

На 28 октомври се навършват 20 години от свалянето на кабинета на Филип Димитров Петър Бояджиев, Франция

Падането на правителството на Филип Димитров е крайъгълният камък за днешните проблеми на България и сбъркания път. 20 години по-късно тази истина не трябва да бъде повече премълчавана и подминавана с пренебрежение. 

Колкото и да не им е приятно на много хора, но Филип Димитров е и ще остане първият некомунистически министър-председател на страната след вътрешно партийният преврат от есента на 1989 г. и то избран по възможно най-демократичния път за онова време. Самият той вече 20 години показва, че има за база проевропейската ценностна система. Редно е да не се забравя, че е един от малкото неподставени лица в политиката. Той наистина изразяваше най-ясно очакванията на огромна част от българите за радикална смяна и скъсване с порочното минало. 

Според мен всички приказки за умишлена злонамереност от негова страна при падането на правителството му са най-малкото несправедливи. Нищо от това, в което по най-подъл начин го обвинява или му вменява като вина тогавашният президент Желю Желев, не е вярно. 

Политическата кухня на България в началото на прехода трябва да се познава добре, за да се вникне в същността на схемите, заради които СДС тогава загуби властта, но и да се отговори, защо опонентите на демократичната десница бяха подценени.

Тогава, през вече далечната 1992 г., имах две срещи с Филип Димитров и му изложих прогнозата, че скоро ще го свалят, ако не вземе адекватни мерки.

Той слуша, но не разбрах дали е вдянал за какво става дума. Приятели, депутати в СДС после ме уверяваха, че Филип им казал, че са взети всички мерки и СДС няма да изгуби властта. Срещнах се и със Стефан Савов малко преди да падне от председателския пост в парламента, пак по същия проблем. Стефан беше по-песимистично настроен, но смяташе, че периодът на падането ще бъде по-дълъг. Разбрахме се да се видим отново, след като проведе подробен разговор с Филип.

Междувременно го изхвърлиха от шефския пост в Народното събрание. Операцията се осъществи под прякото ръководство на президента Желев. Той организира всичко от личностно користни съображения. Стефан беше започнал да работи организационно много сериозно и дори в чужбина се оформяше впечатлението, че силният човек в София е Савов. Това вбеси комплексите на Желев и той реши да покаже и на външния свят, и на Филип Димитров кой е силният човек в държавата. Надяваше се с тази операция да сплаши Филип и да го направи отново негов послушник. Така нямаше да му се налага да сваля правителството, а само щеше да прокара изгодни от негова гледна точка смени в екипа. Филип не се поддаде, но остави до себе си един за нищо неставащ съветник – кариерист без покритие (Константин Мишев, б.а.) който го лиши от всякаква ефективна защитна стратегия. 

От друга страна, в онзи период Филип се заблуждаваше, че ако отидат на избори, ще спечелят поне 40% от вота. Тази прогноза донякъде бе реалистична в случай на предсрочни избори. Но тук е голямата и основна грешка на първия син премиер. Той знаеше за тези проценти и нагласи, но тава го знаеха и враговете му, и противниците на обновлението на страната. Защо допусна, че те лесно ще го оставят да се стигне до избори и така те да изпуснат окончателно контрола над България? Не изборите бяха тяхната цел, а властта и то веднага, защото времето работеше всеки час срещу интересите им. Шансовете им да запазят контрола над страната намаляваха. 

Тук е основната и голяма грешка на Филип и на един тесен кръг около него. Анализът им на обстановката беше изцяло неверен. Преди Филип да поиска вот на доверие, имах две лични срещи с него в Министерски съвет. Разполагах с голям обем информация и му предадох какво му готвят от президентския щаб. Но той продължаваше да вярва, че пътят минава през предсрочни избори, които опонентите му ще загубят. Изобщо не искаше да допусне, че тези избори просто ще се прескочат. 

Вечерта, когато се провеждаше тайното гласуване на вота на доверие, бях във фоайето на парламента с Филип Димитров и Александър Йорданов. Казах на Филип: „Ще те бламират, организирани са”, а той отговори: „Ще видим”. 

Сашо Йорданов каза, че също има притеснителни сигнали, но в случай на необходимост можем да спечелим поне още едно денонощие. 

„Имам опит, при такива гласувания със хартийки, винаги има спорни бюлетини, можем да анулираме гласуването, за да го повторим в установения от правилника срок. Само кажи, че си съгласен”, предложи Йорданов, но отговорът на Филип беше: „Вие милостиня ли ми давате, каквото сабя покаже”. В този момент той не оцени, че пропилява надеждите на милиони, които бяха концентрирани в него. 

Когато се коментира тази важна за днешната съдба на България тема, трябва да се знае и кои бяха силите, планирали и осъществили тази позорна конспирация.

Моторът, който свали правителството на Филип Димитров от власт, се нарича Желю Желев. Всички други играха второстепенна роля. Желев е изключително подъл и непочтен човек. Много преди премиерът да поиска вот на доверие в президентството,  вече действаше оперативен щаб за свалянето на Филип. Тримата основни участници в него бяха – Бригадир Аспарухов, шеф на НСР, генерал Стоян Андреев, представляващ дълго време преди това ДС в ръководството на БАН, а в онзи момент - официален съветник на Желев и реално контролиращ го, и Алексей Алексеев, гарантиращ интересите на Доган на „Дондуков”2. Действията и на тримата в онзи период, в условията на правова държава бяха престъпни и подсъдни. Димитър Луджев и неформалната група депутати, която той организира, също им помагаха. В онзи момент Луджев вече се беше сближил със „Мултигруп”, а преди това топлата връзка с Илия Павлов и президентската институция протичаше чрез Ивайло Трифонов.

Щабът на тези хора планира и осъществи тъй нареченото активно мероприятие, за което бяха обучавани преди това в Москва. Реализираха тази си дейност чрез агентурния апарат, с който разполагаха в страната. Съпротивата им обаче беше продиктувана от факта, че Филип беше започнал битка с мафията.

Паметна остава речта на първия син премиер от 18 септември 1992 година в парламента. Тогава Филип Димитров наистина предупреди за идващата мафия. Тогава някои депутати и политици му се смееха и не го разбираха, но те бяха  органична част от тази създаваща се мафия. А тя не се бори само с речи, при положение, че си натоварен с изпълнителната власт и по закон контролираш правоохранителните органи. Какъв допълнителен мандат ще иска един премиер, след като вече по закон е натоварен с правоохранителната дейност на страната. 

От дистанцията на времето, днес трябва да се отговори и на въпроса можеше ли тази война между президентската и премиерската институция да се предотврати, и двамата да бъдат екип?

Вероятно можеше, ако Филип приемеше да бъде послушна кукла на конци в ръцете на Желев. Тогава той нямаше да има никакви неприятности и президентът никога повече нямаше да бъбри небивалиците по негов адрес. Чест прави на Филип, че той реши да се опита да провежда политиката, за която го бяха избрали. Проблемът беше, че нямаше достатъчно житейски опит, не говоря за политически. Направи няколко тактически грешки, но съм убеден, че имаше добри намерения, за съжаление обаче това не е достатъчно.

Oще при съставянето на проекто-депутатските листи Филип допусна и не взе мерки хората на Желев да си отидат при Петко Симеонов или при Милан Дренчев. Тези две групи си бяха Желюви човечета. Тогава трябваше ясно да се каже на Желев:  “Тези са твоите хора, да излизат отделно на избори, не може да участват и при нас”. Това се отнася особено за Димитър Луджев и Христо Иванов, известен като агент Александър. Случаят с това лице заслужава да бъде осветен, защото вече 20 години се прикрива.

Още в края на лятото на 1991 г. аз принудих Христо Иванов да признае пред целият НКС че е бил агент на ПГУ. В момента на признанието му Филип отсъстваше. Председателствуваше А. Йорданов. Всички бяха в шок. Йорданов прекъсна заседанието, извика ме на разговор в коридора и ми каза: „Братче, аз съм объркан, как може заместник председателят на изборния щаб да е агент на ДС? Да решава утре Филип”. Но на сутринта Филип обяви пред целия координационен съвет, че има пълно доверие във Христо Иванов, че той е от добрите ченгета. Всичко това го направи явно по настояване на Желев. Знае се последващата роля на споменатия Христо Иванов при свалянето на правителството на сините. Освен това Филип Димитров фалшифицира решенията на НКС, за да угоди на Желев и да вкара Луджев на избираема позиция. Аз притежавам копие от тези документи. Имах два разговора с Филип по този въпрос и го предупредих, че прави голяма грешка. Отговорът му беше: „Ти си луд. Не мога да се карам с президента”. Аз от своя страна бях убеден, че рано или късно той ще бъде принуден или да се кара, или да му слугува. Е, после той се скара, но нямаше достатъчен ресурс да воюва. Желев беше свикнал Филип да му се подчинява. Това го устройваше и така той успокояваше и своите партньори в БСП, че приказките са си приказки, но положението е под негов контрол. 

Ще разкажа за пръв път една любопитна история в потвърждение на тезите ми. В края на 1991 г. обядвахме със Желев и пред мен той подчерта привилегированото си положение в назряващите вече различия за политиката на правителството на СДС. Думите му бяха следните: „Е, Филип нека се попъчи малко, да си направи малко имидж, но когато реша, с две шамарчета по дупенцето ще го вкарам в правия път”. Но видяхме, че Филип отказа да влезе в правия според Желев път и тогава започна обстрелът по сините редици, най-първо на Стефан Савов. Всъщност да не забравяме, че тогава, преди 20 години бе свален не само премиерът, но и председателя на парламента.

Човек трудно може да си представи омразата, която Желев таеше срещу Стефан Савов. Последният имаше житейски опит, платен с цената на много страдания. За него също проблемите бяха съдба, а не игра. Един от последните ми разговори със Желев в президентството беше провокиран от мен с цел да доизясня някои факти. Вече имах точна информация за топлата връзка между „Мултигруп” и президентството чрез Ивайло Трифонов, съветски възпитаник. Илия Павлов от своя страна беше инфилтрирал и в КТ „Подкрепа” Радослав Ненов като заместник на д-р Тренчев. Извадих пред Желев няколко горещи корупционни факта за групировката, а той ми отговори: „Абе, наистина може да има някои тарикатчета, които се опитват да правят пари, но те не са страшни. Страшен и опасен за България е този големият реституционен капитал, който се групира около Стефан Савов”. Не му отговорих нищо. Мисията ми беше завършена – получих яснота. 

Веднага след това се срещнах със Стефан и му предадох целият разговор. Той осъзнаваше положението, но се надяваше, че ще има време да вземе необходимите мерки. Събитията показаха друго, те бяха и предупреждение към Филип. Той знаеше всичко и това е една от причините да поиска фамозния вот на доверие. Вярваше, че ще успее да нанесе по този начин изпреварващ удар на Желев. Но виждаше само 2 изхода – или получава доверие и ясно се еманципира от Желев, или предсрочни избори и получава подкрепа директно от хората, и още по стабилно блокира домогванията на Желев и компания.

Тогава имаше и трети път на действие, който аз предричах. Той водеше към кабинет, подчинен на перестройчиците Желев и Луканов. Защо се забравя, че Луканов в онзи момент беше в ареста и искаше доказателства от Желев, че контролира СДС. Точно арестът му беше и една от причините президентът да тръгне срещу премиера. Това беше единственият политически капитал на Желев. Без това той не им беше нужен, нито на българските, нито на съветските перестройчици. Не трябва да се забравя също, че в онези времена СДС и БСП бяха само условности за пред емоционалния електорат. Истинската разграничителна линия минаваше другаде.  Кланът на Луканов работеше усилено в тази посока, а този на Жан Виденов беше реално против падането на правителството. Те осъзнаваха, че няма да получат нищо, само ще бъдат употребени, а Лукановистите ще станат по-силни. Който се съмнява в тези твърдения, да погледне в стенограмите на Народното събрание. Ще се увери, че Жан Виденов и още няколко около него не са гласували за правителството на Любен Беров, което дойде след Филип. Нека дърдорковците да обяснят този факт.

Луканов и хората му искаха главата на Филип Димитров, защото беше в ареста и започваше да губи търпение. Операцията от страна на перестройчиците и Желев беше почти реализирана – свалиха правителството на СДС.  Димитър Луджев вече се виждаше като новият министър-председател, Иван Костов също. Стоян Ганев се виждаше с ореол, а Луканов броеше малкото дни, които му остават до излизане на бял кон от ареста, Желю се превръщаше отново в силния човек на София със послушен министър-председател Беров.